Ем. Дикенсън

Снежната кралица владееше града. Намръщени лица, скрити зад пухкави кожи, залитаха като пияни по снежното огледало.

Втренчил поглед в носовете на обувките си, Той страхливо полагаше крак върху блестящата повърхност. Немирен слънчев лъч отрази меки вълни от злато, обрамчващи неясен образ.

Вдигна глава.

Цял живот бе мечтал за такава жена! Тя живееше в сънищата му,  споделяше мечтите му, радваше душата му.

ЖЕНА С ОБРАЗ НА АНГЕЛ! Той потъна в синьото на очите й.

-          Ела, ще ти разкажа приказка!

-          ? !

-          Приказка за Апостола на любовта.

-          Любов... аз никога ...не съм...обичал...

-          :)) ...

Камбаните на храма запяха своята песен. Подгонен от полифонията им, Зеленоокият подви опашка и слезе в царството си. Той пристъпяше, сгушил прозрачнобялата й ръка в джоба си.

-  Какъв е този Апостол на любовта?

- Родил се е на днешния ден.

-  И го помнят до днес?!

-   Защото учел хората да се обичат. Любовта е огънят на живота. Споменът – историята му.

 -  Аз никога не съм обичал ... истински.
-    Искаш ли го?

-  Това ли е твоят Апостол? – посочи той над главата си.

-   Да, това е Домът на Неговия Отец. Но...тук не се разказват приказки. Тук можеш да чуеш Словото–Истина, но не и да научиш Що е Любов. Любовта се ражда под звездите и в домовете на смъртните. Домът е Нашият храм и Нашата крепост. Моят Апостол обикалял домовете на хората. Ела в моя дом.

Нозете му сами пристъпяха. Тялото му беше леко – серафими го носеха.

Стигнаха. Дом – малък и уютен, интимен и обозрим. В ушите му звучеше невероятната полифония на “Йоан Кукузел”. Тя сродяваше всичко. Правеше земното небесно, а отвъдното интимно. В храма на своята необособеност Той падна на колене, съзерцавайки живата икона.  Ангелогласният хор запя: “ Слава във висините ,Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”

Беше Коледа.

Божият син се беше родил.

Любовта чакаше раждането на човечеството.